Какво е правил Оскар Уайлд в затвора в Рединг?

Какво е правил Оскар Уайлд в затвора в Рединг? През ноември 1895 г. известният английски писател Оскар Уайлд е отведен с белезници на ръцете от Лондон в затвора в Рединг. Той е осъден на няколко години затвор за „нарушаване на морала“. . На железопътната гара в Рединг около Уайлд се събрала тълпа от любопитни хора. Писателят, облечен в раирано арестантско яке, стоял под студения дъжд, заобиколен от надзиратели, и плакал за първи път в живота си. Тълпата се смеела. Дотогава Уайлд не е познавал сълзите и страданието. Дотогава той е бил блестящ лондонски денди, безделник и блестящ говорител. . Разхождал се е по Пикадили. Целият аристократичен Лондон подражавал на Уайлд. Той се обличал като Уайлд, повтарял остроумията му, купувал като Уайлд скъпоценни камъни и гледал високомерно света изпод полузатворени клепачи, почти като Уайлд. . Уайлд не желаел да забележи социалната несправедливост, на която Англия е толкова богата. При всеки сблъсък с нея той се опитвал да заглуши съвестта си с хитроумни парадокси и бягал към книгите си, стиховете, зрелищата на скъпоценните картини и камъни. . Той обичал всичко изкуствено. Оранжериите му били по-хубави от горите, парфюмите – по-хубави от мириса на есенната земя. Той не обичал природата. Струвала му се груба и уморителна. Той си играел с живота като с играчка. Всичко, дори острата човешка мисъл, за него съществувала като повод за удоволствие. . В Лондон пред къщата, в която живеел Уайлд, стоял просяк. Парцалите му дразнели Уайлд. Той извикал най-добрия шивач в Лондон и поръчал за просяка костюм от хубав, скъп плат. Когато костюмът бил готов, Уайлд сам изписал с тебешир местата, където трябвало да има разкъсвания. Оттогава под прозорците на Уайлд стоял един старец в живописна и скъпа риза. Просякът престанал да оскърбява вкуса на Уайлд. „Дори бедността трябвало да е красива.“ . Така живеел Уайлд – високомерен човек, потънал в книги и съзерцание на красивите неща. Вечер се появявал в клубове и салони и това били най-хубавите часове от живота му. Бил е преобразен. Овехтялото му лице ставало младо и бледо. Той говорел. Разказвал десетки приказки, легенди, тъжни и смешни истории, преплетени с неочаквани мисли, блясъка на внезапни сравнения, отклонения в сферата на най-редките знания. . Приличал на магьосник, който вадел от ръкава си купчини пъстри ленти. Изваждал историите си, разстилал ги пред изумените си слушатели и никога не се повтарял. Когато си тръгвал, забравял какво е разказвал. Подхвърлял историите си като подарък на първия срещнат човек. Оставял на приятелите си да записват всичко, което чуят от него, но самият той пишел много малко. Едва една стотна от историите му била записана от него по-късно. Уайлд е бил мързелив, но щедър. . „В историята на цялото човечество – пише биографът му за Уайлд, – никога досега не е имало толкова забележителен събеседник.“ След процеса всичко свършило. Приятелите се отдръпнали от него, книгите били изгорени, жена му умряла от мъка, децата били отнети, а бедността и мизерията станали съдба на този човек и не го напуснали до смъртта му. . В затворническата килия Уайлд най-накрая осъзнава какво означават скръбта и социалната несправедливост. Съкрушен, опозорен, той събрал последни сили и изкрещял за страданието, за справедливостта и хвърлил този вик като кървава плюнка в лицето на английското общество, което го предало. Този вик на Уайлд е наречен „Балада за затвора Рединг“. . Година преди това той високомерно се възхищавал от хората, които съчувстват на страданията на бедните, докато според него трябвало да се съчувства само на красотата и радостта. Сега той пише: „Бедните са мъдри. Те са по-състрадателни, по-чувствителни, чувстват по-дълбоко от нас. Когато изляза от затвора, ако не получа нищо в къщите на богатите, бедните ще ми дадат нещо“. . Година преди това той казвал, че над всичко друго в живота са изкуството и хората на изкуството. Сега вече мислел по различен начин: „Много добри хора – рибари, овчари, селяни и работници – не знаят нищо за изкуството и въпреки това са истинската сол на земята.“ . Година по-раноодин той проявявал пълно пренебрежение към природата. Дори цветята – карамфил или маргаритка – преди да ги закачи на копчето си, той ги боядисвал в зелено. Естественият им цвят му се струвал твърде крещящ. Сега той пише: „Изпитвам копнеж по простото, примитивното, по морето, което е толкова моя майка, колкото и земята.“ . В затвора той болезнено завиждал на естествоизпитателя Линей, който паднал на колене и заплакал от радост, когато за първи път видял обширните ливади на планините, пожълтели от бръмбари. . Трябвало е да полага тежък труд, за да погледне в лицето на осъден на смърт затворник, да види как бият луди, да прекара месеци, късайки нокти, да къса изгнили въжета за влакната им, да влачи безсмислено тежки камъни от място на място, да загуби приятели, да загуби блестящо минало, да разбере най-сетне, че социалният ред в Англия е „чудовищен и несправедлив“, за да завърши записките си с тези думи: . „Няма място за мен в обществото, както е организирано сега. Но природата ще ми намери пролом в планината, където да се приютя, ще обсипе нощта със звезди, за да мога, без да падна, да се скитам в мрака, а ветровете ще завещаят следите от краката ми, за да не може никой да ме преследва. В големите води природата ще ме очисти и ще ме излекува с горчиви билки“. . В затвора Уайлд за пръв път в живота си научава какво означава приятелство. „Никога през живота си не съм изпитвал толкова обич и не съм виждал толкова чувствителност към моята мъка, както в затвора от страна на съкилийници“. От затвора Уайлд излиза, заобиколен от всеотдайната любов на всички, които са имали участта да изтърпяват заедно с него английската кралска наказателна служба. . След затвора Уайлд пише две статии, известни като „Писма за живота в затвора“. Тези статии може би са повече от всичко, което Уайлд е писал преди това. В едната статия той пише със сдържана ярост за страданията на малките деца, които са поставени в английските затвори наравно с възрастните, а в другата пише за дивотията на затворническите нрави. . Тези статии поставят Уайлд в редиците на най-добрите хора. Уайлд за първи път се изявява като изобличител. Една от статиите е написана сякаш по незначителен повод: началникът на затвора в Рединг Мартин е уволнен за това, че е дал на малко гладно дете затворник малко сухари. . „Жестокостта, която се проявява денем и нощем към децата в английските затвори, е невероятна. В нея могат да повярват само онези, които са ги наблюдавали сами и са се убедили в безчовечността на английската система. Ужасът, който преживява едно дете в затвора, не познава граници. Няма нито един затворник в затвора в Рединг, който с най-голяма радост не би се съгласил да удължи с години срока на лишаването си от свобода, само и само да спрат да измъчват в затвора деца“. . Така пише Уайлд по онова време и е ясно, че заедно с останалите затворници той, бившият велик естет, би излежал няколко допълнителни години в затвора заради онова мъничко момче, което често е виждал да хлипа в карцера. . Малко след излизането си от затвора Уайлд умира в доброволно изгнание в Париж. Той умира в бедност, забравен от Англия, Лондон и приятелите си. Само бедняците от квартала, в който живеел, следвали ковчега му.“